— Отворете тази врата! — изкрещя Мод. — Не можете да постъпвате така с мен. Аз съм поданичка на Британската империя…

— Кажи на своя крал Джордж — долетя приглушен глас от другата страна.

Тя чу как тропотът на ботушите им заглъхна към долния етаж, а стопанинът тихо и гърлено се изсмя. Тя лудо зарита вратата, на само успя да си нарани пръста, после се заразхожда наоколо, за да намери някакъв начин за бягство.

Стаята бе малка, но много чиста. Леглото представляваше нещо подобно на сламеник, завързан здраво с въжета за рамката, но върху него имаше покривка без нито едно петънце. На пода имаше тъкано килимче и поставка с леген и стомна до стената. Най-хубавото нещо бе прозорецът, който гледаше към площада и имаше синя ленена завеса, която можеше да се дръпне, за да не се вижда какво става вътре. Мод коленичи на широката дървена седалка под перваза и започна да проучва прозореца. Ако успее да повдигне рамката, можеше и да се промъкне, но когато започна да я тегли, разбра, че е здраво закована. Освен това бе висока и щом хвърли един поглед надолу, видя войник, който стоеше на стража пред вратата на хотела. Тя се тръшна на седалката, осъзнавайки в пълна степен колко ще бъде трудно да избяга оттук. Естествено всичко зависеше от това, колко дълго ще я държат на това място, а нямаше как да го разбере.

Часовете се точеха мудно. Мод се опитваше да сдържи страха си и донякъде се разсейваше, наблюдавайки какво става на площада. Щом наближи пладне, той се изпълни с хора, щъкащи наоколо. Имаше и интересни сцени, например, когато жонгльор застана в единия край на площада, а музикант с маймунка — в другия. Позорният стълб се зае за два часа, главно за забавление на домакините с престилки и бонета и децата, които замеряха с развалена храна нещастната жертва.

Толкова много хора се движеха по площада, че тя понякога почти забравяше за собствените си проблеми. Повечето бяха фермери със съпругите си. Все пак между тях се срещаха свещеници с дълги черни раса, монахини, развели белите си гугли, войници в униформи, трапери в кожени ризи с ресни, тук-там някой индианец със снопче пера, забучено за плитката му, и от време на време по някоя елегантна дама в атлазена рокля с кринолин и дантелен шал върху високата си перука, със суетящи се край нея пажове и слуги, и вървяща след нея целомъдрена камериерка. Към обед старецът й донесе поднос с храна и през отворената врата тя видя друг войник на пост. Сигурно френската армия нямаше много работа по време на войната, помисли си тя, за да може да задели двама войници да пазят една жена. Въпреки това бе разочарована, защото смяташе, че най-добрият начин да се измъкне е да се шмугне през вратата, когато някой я отвори, за да й донесе храна.

Късно следобед чу вълнение в коридора пред стаята си. Ключът се превъртя и вътре влезе Иполит дьо Превалоа, като затвори здраво вратата след себе си. Мод се надигна от мястото си до прозореца и му хвърли свиреп поглед.

— Как смеете да ме държите затворена тук!

Устните му се извиха в изкуствена усмивка.

— Лошо ли се държаха с вас?

— Затворена в тази стая, пазена от войници! Това е безобразие! Аз съм свободна поданичка на Великобритания. Как смеете да се отнасяте така с мен!

Превалоа цъкна с език, извади една кърпичка от маншета си, разгъна я със замах и изтри острия си като нож, издаден напред нос и тънките си мустачки.

— Напомням ви, мадмоазел Мод, че сега не сте в Англия. Вие сте в Нова Франция, а нашите две страни враждуват. Това ви прави моя пленница, нали така?

— Дойдох при вас по своя воля…

— Бяхте изпратена при мен от вожда Точната стрела по моя молба и с огромна неохота от негова страна, тъй като искаше да ви даде за награда на някого от своите войни.