— Вие яжте, след това ще изведа мадмоазел на брега.

— На брега? Къде?

— В града.

Мод се приближи до масата, взе една чаша с димящ бульон и я поднесе към устните си.

— Какъв град? Не знаех, че в Нова Франция има други градове, освен Монреал.

Момчето се засмя на невежеството й.

— Квебек, мадмоазел. Град Квебек.

Квебек. Тя смътно си спомни войниците да назовават това име по време на дългия поход към езерото Джордж. Поне го бе нарекъл град. Това бе окуражаващо. Докато морякът чакаше, тя бързо погълна храната си, после се изкачи по стълбичката на палубата, а той я последва.

Квебек се оказа огромна скала. От малкото къщи, скупчени в подножието, нагоре се издигаше висока скална стена, а на върха й имаше още покриви и остриета. По протежение на пристанищната ивица имаше ред складове, а докъдето погледът й стигаше, имаше закотвени многобройни кораби във всякакви форми и размери. Бе град, но освен това и крепост.

Изпълнена с желание, тя се спусна по въжената стълба в чакащата лодка. След няколко минути гребане достигнаха каменния кей и й помогнаха да изкачи няколкото стъпала до скелята, простираща се успоредно на пристана. Надеждите, че ще я пуснат свободно да се разхожда из града, бързо се разбиха, когато двама войници, облечени в белите униформи на френската армия, пристъпиха към нея.

— Мадмоазел Мейкджой. Последвайте ни, моля — обади се единият на съвършен английски, като я улови за лакътя.

Мод се опита да се откопчи.

— Къде ме водите? Пуснете ме!

— Кавалер дьо Превалоа ни нареди да ви придружим до безопасно място. Елате, без да правите сцени. Така ще е най-добре за всички.

Мод погледна гневно мъжа, но изход нямаше. И тъй като изобщо не познаваше този чужд град, вероятно бе по-разумно да ги последва, докато сама не намери начин за бягство.

Очакваше да я заведат на върха на скалата, но вместо това се насочиха към лабиринта от тесни улички в подножието. Това, както разбра от водача, бе по-старата част на града. Тя бе значително по-голяма, отколкото изглеждаше от реката. Улиците, които се намираха по-близо до водата, бяха застроени с огромни складове, но когато се отдалечиха от тях, пред пътниците се изпречваха спретнати къщи, високи три или четири етажа, от чиито прозорци можеше да се зърне елегантната вътрешна подредба.

Не след дълго стигнаха едно площадче, встрани, от което се издигаше обикновена църква, чийто връх Мод бе съзряла от палубата на шлепа. Около краищата имаше няколко сергии, което показваше, че се използва като пазар. Повече биеше на очи обаче един голям позорен стълб, силно замърсен от отпадъците, хвърляни по безпомощните му жертви. За облекчение на Мод той бе празен.

На противоположния край на площада, срещу църквата, имаше каменна сграда с надпис над вратата: Pension. Мод знаеше достатъчно френски от пиесите, в които бе играла, за да се досети, че това е хотел — доста порутен, ако се съдеше по грозното и мръсно предверие, в което я въведоха.

Възрастен мъж с ленена риза и посивяла перука се спусна към тях през вратичката от другата страна на тезгяха и размени няколко изречения на френски с водача, който още стискаше лакътя и. След това ги поведе по тесни стъпала към горния етаж, минаха по тъмен коридор и стигнаха до една стая в дъното. Като извади връзка огромни ключове, той отвори вратата, а водачът отстъпи и й направи знак да влезе.

Мод се отдръпна назад, обидена от идеята отново да бъде; затворничка, а страхът й нарастваше с всеки изминал миг.

— Мадмоазел, моля, влезте — каза войникът и я побутна за лакътя.

— Това е възмутително! Аз съм английска поданичка. Нямате право…

Вратата се затръшна зад нея. Чу зловещото стържене на желязо при превъртането на ключа.