Отвън се чуваха силни шумове, някакъв войник протестираше, а една жена пищеше и сипеше яростни думи на френски.

Лицето на кавалера пребледня.

— Mon dieu — промърмори той, скочи и заоправя дрехите си. Докато блъскането и писъците се усилваха, Мод се смъкна на пода от другата страна на леглото и също започна да оправя роклята си, решила, че ако той отново се нахвърли върху нея, ще се бори.

Превалоа закопча жакета си и приглади косата си, опитвайки се да си възвърне важния вид. Метна към Мод един изпълнен със злоба поглед и отиде до вратата, извади голям пиринчен ключ от джоба си и я отвори само колкото да може да се измъкне. Тя чу как вратата се затваря и ключът се обръща в ключалката, след което се облегна на стената, доволна, че я оставят на спокойствие поне за момент. Отвън бързо и гневно си разменяха думи на френски, женският глас бе тънък и развълнуван, а Превалоа отговаряше спокойно и кротко. Когато заглъхнаха надолу по стълбите, Мод се качи на леглото и затегна връзките на роклята си. Не се надяваше, че ще остане дълго сама, но огледа стаята, за да може в малкото време, което й принадлежеше, да намери предмет, годен за оръжие. Бе сигурна в едно. Французинът нямаше отново да дойде и да се опита да я изнасили, без да си плати скъпо за това.

Ала тъй като часовете се нижеха, тя започна да мисли, че той няма да се върне. Навън бе почти тъмно, когато тя чу стъпки в коридора и гласа на същия млад мичман, който я бе довел тук; сега той застана на вратата и й каза да го последва. Мод пристъпи в коридора, като се питаше какво ли щеше да се случи. Когато последва войника през три тъмни стълбища и редица каменни коридори, надеждата, че Превалоа е решил да я пусне, бързо започна да се изпарява.

Дългите каменни вестибюли бяха студени и влажни. От двете страни виждаше врати, които водеха към огромни зали, потънали в мрак и зловония. По една от миризмите, които долови ясно, разбра, че там бяха струпани кожи. В другите стаи имаше подредени големи бъчви, без съмнение пълни с вино. Очевидно това бе някакъв вид склад, който започваше под хотела и продължаваше и под съседните сгради.

Когато мичманът спря пред една врата с желязна решетка, Мод веднага разбра защо я бе довел тук. Вътре имаше малка изба, тъмна и влажна, с легло до едната стека и дъсчена маса и стол в средата. Върху неравната повърхност на масата стоеше надупчен ламаринен фенер. Когато запалиха свещта в него, светлинки като мънички звезди заблещукаха по плесенясалите стени.

Сърцето на Мод замря. Това бе дори по-лошо.

— Няма да вляза тук — възпротиви се тя. — Не можете да сторите това. Настоявам да се срещна със съдия или адвокат.

Лицето на младия мичман имаше нещастно изражение, но той не смяташе да позволи чувствата да се намесват в задълженията му.

— Съжалявам, мамзел, но кавалерът нареди.

Той я улови за ръката и я дръпна в избата.

— Няма да вляза — изкрещя тя, като заби пети в неравния под и впи нокти в ръкава му. Той я хвана през кръста, пренесе я през прага и я сложи на леглото. Преди да успее да се изправи на крака, той бе вече отвън и заключваше решетката.

Тя изтича до вратата, сграбчи решетката, разтърси я и закрещя на войника, който тичешком се отдалечаваше по коридора. Щом разбра, че е сама, тя отиде и седна на стола, чувствайки, че й се плаче от отчаяние, също както при залавянето й от мохиканите.

Никога нямаше да избяга от това място. Бе твърде силно и солидно укрепено. Никой нямаше да чуе виковете й в това подземие. Ще си остане забравена в този зандан и никого няма да го е грижа. Изцяло във власт на Превалоа.

Свещта бе наполовина изгоряла, когато дребният старец се появи на вратата й с поднос, на който носеше вечерята й. Тя не вдигна поглед, докато той го остави на масата, после се изправи и я загледа.