Мод си пое дълбоко дъх и сподели, че бе дошъл моментът, когато й бе невъзможно да забавлява, който и да е мъж. Въпреки че отначало не й повярва и дори се престори на учудена, че Мод очаква да я кара да прави подобни неща мадам най-накрая вдигна рамене и каза:

— Добре тогава. Тези два дни само ще изострят още повече апетита му. Ако изиграеш добре картите си, момичето ми, негова светлост дотолкова ще обезумее по теб, че ще ти даде всичко, което поискаш. Той е страшно богат. А ти си късметлийка и се надявам, че го осъзнаваш.

Мод се усмихна и се постара да изглежда достатъчно очарована от сполетялото я ненадейно щастие.

Но по-късно същата сутрин, когато се видя принудена да прекара известно време в салона в компанията на лорд Понсфърд решимостта й започна да я напуска. Той се появи натруфен в бродиран редингот, украсен със златни ширити и гарниран с един бляскав сапфир. Похотливите му очи и влажните устни и се сториха още по-отблъскващи. Дебелите му ръце я опипваха навсякъде, гъделичкаха зърната й под волана на деколтето, плъзгаха се под полите й, щипеха мачкаха, разтриваха и пляскаха. По едно време Мод започна да си мисли, че той имаше не две, а осем ръце. Въпреки че не носеше издайническите черни бенки, тя беше ужасена, че ръцете му или тежкото дишане можеха да я заразят. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-настоятелни ставаха действията му. Когато най-накрая стана очевидно, че не можеше да му се изплъзне, тя се престори, че припада, и го отпрати да търси помощ. Когато той, притеснен хлопна вратата зад гърба си, Мод скочи на крака, излезе навън и се втурна в противоположната посока. Отначало смяташе да се скрие в спалнята на тавана, но оттам се чуха гласове и тя се принуди да изтича надолу и връхлетя в първата двукрила врата, която й се изпречи по пътя. Бързо я затвори зад гърба си, а после се облегна и се помъчи да не диша.

Намираше в нещо като трапезария, много голяма, елегантно обзаведена и за щастие — празна. В единия край на стаята в четири редици бяха подредени позлатени столове, а пред тях се издигаше малък подиум, ограден с падаща до долу плюшена завеса. В единия край на подиума имаше няколко стъпала, а в другия се издигаше маса с черна покривка, върху която със златен конец бяха избродирани някакви символи.

Тя замръзна, защото чу как в коридора зад нея някой я повика по име, после долови и шум от стъпки по стълбите.

— О, Господи! — извика тя. — Никога няма да мога да избягам!

Трескаво огледа стаята. Пердетата бяха твърде малки, за да прикрият разперената й рокля, а масата бе прекалено ниска, за да се пъхне под нея.

— Все някъде трябва да мога да се скрия! — отчаяно извика тя и погледна към подиума. После изведнъж замръзна, защото до ушите й достигна гальовното чуруликане на някаква птичка.

— Чик-чирик… добро утро!

Веднага след това тя видя и клетката. Отстрани до масата стоеше кош от преплетени обръчи. Тя се стъписа при вида на познатото птиче, което подскачаше на пръчката и весело чуруликаше.

— Чик-чирик, скрий се тук… скрий се тук… чик…

— Евърейд! Ти ли си? — прошепна тя.

Мод се втурна към подиума и реши да надникне зад завесата. Точно когато крилата на вратата се разтвориха и Елиза влетя в стаята, една силна ръка сграбчи Мод през кръста и я придърпа в мрака. Тя се обърна и погледът й замръзна в дяволитите, усмихнати очи на Алън Дезмънд. Той побърза да сложи ръка на устата й, за да й попречи да извика от учудване. Застинаха неподвижни, когато токчетата на Елиза зачаткаха по пода в посока към подиума.

— Мод! — извика тя с глас, преливащ от възмущение. — Къде си, лошо момиче такова. Ела веднага тук!

Мод забрави да диша и се притисна към Алън.