Мод забрави да диша и се притисна към Алън. После видя как от другата страна на подиума зад завесата излезе една друга позната фигура, Джеръми, който пристъпи напред и изкусно се поклони.

— Добро утро, мисис Финчли.

— А, ти ли си, Джеръми. Да си виждал едно момиче да влиза тук? Много хубавичко, червенокосо, облечено в зелена рокля.

— Съжалявам, мадам. Тук сме само двамата с моя приятел, Евърейд — каза той и посочи към клетката, в която птичето радостно зацвърча.

— Да не ме залъгваш с някой от поредните си трикове, негоднико. Това момиче е ново и доста упорито, и затова трябва да й дам добър урок.

— Но защо ще ви лъжа, мадам Елиза? Проклет да съм, ако го сторя. Евърейд може и да послъгва, но аз никога.

— Аз не лъжа, чик-чирик — изчурулика птичето. — Джеръми послъгва, но аз никога, чик-чирик.

— Хм. И двамата сте големи мошеници, както и онзи нехранимайко, красавецът, мистър Дезмънд. Добре, но ако я видите, стойте настрана, чуваш ли? Кажи и на мистър Дезмънд. Само аз ще се разправям с мис Мод.

Като каза това, тя се обърна, затътри се към вратата и я захлопна след себе си.

Мод дълбоко въздъхна, а Алън разхлаби прегръдката си. Тя го погледна с отворени от почуда очи и не можеше да разбере как така се бе озовал тук. Да, това със сигурност бе така добре познатото красиво лице, което я гледаше с озадачена, но дяволита усмивка, докато в очите му играеха весели пламъчета.

— Е, мис Мод — каза той и се засмя. — Ето че отново се срещнахме. Дължа да подчертая обаче, че обстоятелствата са твърде необичайни.

Тя почувства как я заля вълна на облекчение.

— Алън — извика тя и се хвърли на врата му. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам! — Тя притисна лицето си в основата на врата му и усети сигурността, която лъхаше от силното му тяло. Той я бе хванал през кръста и тя изпитваше едновременно утеха и удоволствие. Сега, когато се намираше толкова плътно до него, бе сигурна, че всичко ще се оправи.

Алън я прегърна още по-силно. Той я бе познал веднага щом влезе в балната зала и продължаваше да бъде озадачен както от неочакваната им среща, така и от необичайното място, в което се бе осъществила. Той не бе забравил времето, прекарано с нея в Съфолк, и мислеше, че щеше да бъде истинско чудо, ако един ден се върнеше там и я намереше непокътната. Какво щастие, че отново я бе срещнал, и то тук, в гъмжащия от хора Лондон. Той я притисна до себе си, наслаждавайки се на тънкото й кръстче, натиска на твърдите й гърди и мекотата на бузата й, опряна до разголената му шия. Скоро се опомни, свали ръце от раменете й и направи крачка назад точно когато при тях, с въпросително изражение на лицето, връхлетя Джеръми.

— Не мога да повярвам на очите си! Мис Мод! — извика той. — Вие, тук, в този бордей? Какво се е случило?

— Да, мис Мод — допълни Алън. — И аз това се питам. Как се озовахте в Лондон, и при това точно в бърлогата на тази стара вещица, Елиза Финчли?

Мод усети как коленете й се разтрепериха и реши да приседне на подиума. Полата й се разстла наоколо и за голям неин ужас от очите й избликнаха сълзи.

— О, скъпа — каза Джеръми и се надвеси над нея. — Не исках да те нараня. Не се притеснявай. Няма да те разпитваме повече.

— Няма нищо — каза тя между две хълцания. — Чувствах се толкова самотна, и сега, когато видях двама приятели, аз… Толкова съм щастлива. Наистина не исках да плача.

Алън коленичи пред нея и й подаде голямата си ленена кърпа.

— Така значи, мис Мод. Мадам Финчли ви е много сърдита.